Усложнения при цезарово сечение

Цезаровото сечение е голяма, открита коремна операция, която често се извършва по спешност. Честотата на ре-лапаротомия след цезарово сечение е 0,12-1,01%, като най-честите индикации за това са интра-абдоминално кървене, интра-абдоминален абсцес или усложнения с пикочния мехур и червата. Съществуват редица незабавни и забавени усложнения, които могат да настъпят и акушер-гинекологът трябва да е запознат с тях, за да може да ги отстрани.

Кръвоизлив

Цезаровото сечение е рисков фактор за следродилен кръвоизлив, въпреки че в литературата е цитиран широк спектър от определения и рискове. Ръководството на NICE за цезарово сечение посочва 1,1% за следродилен кръвоизлив след планирано цезарово сечение срещу 6,0% за планирано вагинално раждане (въпреки че в проучването, от което NICE получи тези цифри, 35% от жените от тази група действително са имали непланирано цезарово сечение) .

Magann et al. разглеждат над 4000 раждания с цезарово сечение в Австралия. Честотата на следродилния кръвоизлив при спешно цезарово сечение е 6,75%, спрямо 4,74% при цезарово сечение по желание. Рискови фактори са: плацента превия, обща анестезия, затлъстяване, дистокия при раждане, раждане с тегло над 4 кг, наличие на маточни фиброиди (миоми).

Кръвоизливът при цезарово сечение се случва по редица причини, включително атония на матката, травма на тъканите (например екстензии под ъгъл на матката, цервико-вагинална травма, нараняване на пикочния мехур или кървене от сраствания), дефекти на коагулацията и проблеми с плацентата. Лечението на кръвоизлива при цезарово сечение трябва да бъде насочено към причината. Маточната атония се лекува с утеротонични лекарства, като синтоцинон, ергометрин, карбопрост и мизопростол. Ако те не овладеят кръвоизлива, трябва да се използват хирургични методи, като вътрематочна балон тампонада и / или компресионни сутури (например, B Lynch).

Кървенето поради травма може да бъде сведено до минимум, като се използва внимателна хирургична техника. Матката трябва да се провери за декстро-ротация и това трябва да се коригира преди разреза на матката. По подобен начин трябва да се внимава да не се отваря матката твърде ниско, особено в напредналите стадии на раждането, когато долният сегмент трудно може да се отличи. Главата на плода трябва да бъде внимателно извадена през разреза на матката. Тези мерки намаляват риска от разширение на матката надолу, широка травма на лигаментите и нараняване на пикочните пътища.

Кървенето в резултат на травма трябва да бъде спряно чрез бърза хирургична намеса. Екстензиите под ъгъл на матката трябва да се коригират, докато се гарантира, че са достатъчно защитени. Екстензиите надолу и странично могат да бъдат близо до уретерите. Разкъсвания в долния маточен сегмент, простиращи се надолу към пикочния мехур, трябва да бъдат затворени от апекса до разреза. Пикочният мехур трябва да се провери за увреждания. Екстензиите нагоре в горния сегмент трябва да бъдат затворено по подобен начин на класическото цезарово сечение, внимателно документирано и придружено от съвети за бъдещи раждания. Възможно е да има отвор в широкия лигамент при разширение към задната част на матката; този отвор трябва да бъде затворен, за да се предотврати появата на чревна херния. В рамките на широкия лигамент се намират както клоновете на маточните артерии, така и самите маточни артерии, които могат да бъдат разкъсани. Хемостатичните конци могат да се поставят за превенция на кървенето и, ако е необходимо, маточните съдове могат да бъдат лигирани. 

Кървенето от плацентарното ложе, като например при плацента превия или плацента акрета, може да се контролира с осем хемостатични сутури или вътрематочна балон тампонада. Интравенозната транексамова киселина може да бъде полезна добавка във всички случаи на хеморагия.

Ако първоначалните хирургични и медицински опити за спиране на кървенето се провалят има няколко варианта на втора линия. Някои медицински звена имат достъп до интервенционна радиология, която е в състояние да открие и емболизира специфични точки на кървене, а в идеалния случай пациентите с патологично прилепнала плацента трябва да родят в отделение с достъп до интервенционна рентгенология. Може да се опита лигиране на вътрешната илиачна артерия, въпреки че това е процедура, с която много акушер-гинеколози не са запознати. В крайна сметка може да се наложи хистеректомия; въпреки че, когато е направена при цезарово сечение е свързана с висок процент на усложнения, включително травма на пикочния мехур, уретерно увреждане и повторна лапаротомия, както са обсъдени от Sackinki et al. в тяхната поредица от клинични случаи.

Следоперативен сепсис

Цезаровото сечение е най-важният рисков фактор за следродилния сепсис, който може да възникне от редица източници. Инфекцията на раната и ендометритът са най-често срещаните места на следоперативна инфекция, въпреки че трябва да се имат предвид и пикочните пътища, дихателните пътища и нервната система. Рискът от сепсис е неочаквано по-висок при спешни случаи, в сравнение с цезаровото сечение по желание. Преглед на Cochrane от 2014 г. показва честота на инфекция на раната от 97 на 1000 и 68 на 1000 за съответно спешно и цезарово сечение по желание; за ендометрит честотата е била 184 на 1000 срещу 39 на 1000. Също така, профилактичното назначаване на антибиотици води до относителен риск от ендометрит от 0,38 (95% доверителен интервал [CI] 0,34–0,42),  поради това профилактичното назначаване на антибиотици преди разрязването на кожата е един от най-важните начини за намаляване на постоперативния сепсис. Щателната хемостазата и подходящото обмисляне и поставяне на дренажи също може да доведе до намаляване на постоперативните събития.

Wloch et al. изследват други рискови фактори и установяват, че затлъстяването и възрастта на майката под 20 години са независими рискови фактори за хирургична инфекция на мястото и че процентите на инфекция са най-ниски, когато цезаровото сечение е извършено от опитен старши лекар. Общата честота на инфекцииите на хирургичното място е 9,6%, а най-разпространените изолирани организми са: Staphylococcus aureus, анаероби и ентеробактерии, като Escherichia coli (E. coli) и ентерококи.

В преглед на Cochrane от 2014 г. се установява, че рутинното предоперативно почистване на влагалището с разтвор на повидон-йод намалява риска от следродилен ендометрит (относителен риск 0,45, 95% CI 0,25–0,81), но не показва статистически значим ефект върху инфекцията на раната или пирексията.

Малко са категоричните доказателства относно затварянето на раната и риска от сепсис. Преглед на Cochrane от 2012 г. изследва техниките за затваряне на раната при цезарово сечение. Двата най-често сравнявани метода са чрез скоби и субкутикулни резорбируеми сутури. Няма статистически значима разлика по отношение на болката, козметичния външен вид или честотата на инфекция. Скобите се свързват с малко по-висок риск от разместване на кожата след отстраняване.

Има и малко доказателства относно лечението на постоперативен сепсис. Първият приоритет е хемодинамичната стабилизация и прилагането на широкоспектърни антибиотици, активни срещу вероятните организми. Трябва да се вземат подходящи култури, в идеалния случай преди прилагането, но не и забавяне на антибиотиците; това могат да бъдат проби от рани, кръвни култури, култури от урина или вагинални проби. Болка в раната, еритем и обилна секреция предполагат повърхностна инфекция, докато ендометритът се характеризира с тежка лохия, която може да бъде обилна и свързана с коремна болка. Често се изисква образно изследване, но то може да е трудно за интерпретация.

Малка част от пациентите няма да се повлияят от консервативното лечение. При тези жени е разумно да се направят образни изследвания, преди да се пристъпи към хирургическа интервенция. Съществува малко публикувана литература, която да представлява ръководство за лечение на тези усложнения. Някои от пациентките ще се нуждаят от хирургично изследване на раната и, ако се налага, и на коремната кухина. Аспирацията на всяка колекция, тазовото изтичане и поставянето на дренаж може да е достатъчно. Дълбоко заседналата инфекция може да се нуждае от дезинфекциране и повторно затваряне на разреза на матката. Други пациентки могат да бъдат лекувани с радиологично насочено извеждане на колекцията. Може би е разумно, особено ако има рискови фактори за лошо заздравяване на рани, да се потърси мнение от съдов хирург относно повторно затваряне на коремната рана. Може да е необходимо раната да се затвори с прекъснати конци или скоби, за да се позволи дрениране. Има малко конкретни доказателства относно терапията на рани с отрицателно налягане при тази ситуация, но тя може да има място, особено при жени с рискови фактори като висок индекс на телесна маса, диабет или тютюнопушене.

Пуерпералният некротизиращ фасциит е рядкост и може да последва вагинално раждане или цезарово сечение. Физиологичната имуносупресия на бременността може да бъде увеличена от значителна анемия, недохранване или диабет. Клиничното представяне е с болка, пропорционална на клиничните находки и придружена от изключително бързо прогресиране на заболяването. Инфекцията може да бъде полимикробна. Първоначалното лечение на инфекцията е с антибиотици с широк спектър на действие, вливане на течности и старши мултидисциплинарен преглед, тъй като е необходимо ранна и обширна хирургична обработка.

Травма на пикочния мехур

Увреждането на пикочния мехур при цезарово сечение е рядкост. Кралският колеж по акушерство и гинекология (RCOG) предполага, че честотата му е от 1 на 1000, докато голямо проучване с медицински случаи в Турция ( с над 56 000 цезарови сечения), отчита честота от 0,13% . Рискови фактори, изведени от това проучване са: възраст, паритет, предходно цезарово сечение, предишна тазова хирургия, наличието на сраствания, тегло при раждане над 4 кг и цезарово сечение по време на започнало раждане, въпреки че те не са непременно независимо свързани. По-често се съобщава за нараняване на пикочния мехур при опити за вагинално раждане след цезарово сечение в сравнение с тези, подложени на селективно повторно цезарово сечение. При първо цезарово сечение повечето наранявания на пикочния мехур възникват по време на хирургичното влизане в перитонеума, докато при повторно цезарово сечение най-често възникват по време на дисекция на пикочния мехур от долният маточен сегмент (създаване наbladder flap).

Съществува аргумент за избягване на рутинната дисекция на пикочния мехур от долният маточен сегмент, тъй като в няколко серии от клинични случаи се съобщава за това, като време, когато може да настъпи травма на пикочния мехур. Има също така доказателства, че пропускането на тази стъпка намалява кървенето и оперативното време; обаче няма доказателства, че това намалява степента на нараняване на пикочния мехур, най-вече поради трудността при извършване на адекватно проведено проучване.

Увреждането на пикочния мехур има отлична прогноза, ако бъде разпознато интраоперативно и бъде поправено по подходящ начин. Трябва да има голямо съмнение за нараняване, ако влизането в перитонеума е било затруднено или има значителни тазови сраствания. Нараняването може да е очевидно, с видимо разкъсване на пикочния мехур, екстравазация на урина, видим балон на катетър, хематурия или значително кървене, което не произлиза от разреза на матката. Използването на метиленово синьо може да бъде полезно, ако се подозира нараняване, което не е очевидно, както и за да се провери целостта на поправката на увредата, след като хирурга приключи с нея. Повечето наранявания включват купола на пикочния мехур и могат да бъдат затворени с абсорбиращи се сутури от опитен акушер-гинеколог, използващ двуетажна техника. Въпреки това, обширното нараняване на пикочния мехур, особено ако има подозрение за засягане на уретер или уретрата, трябва да бъде поправено от уролог. Постпоперативното лечение включва задържане на уретралния катетър и профилактични антибиотици за 10–14 дни. След това може да се направи цистография, за да се провери целостта на пикочния мехур и катетърът да бъде отстранен.

Ако нараняването на пикочния мехур не бъде разпознато интраоперативно, то може да се прояви с асцит на урината, изтичане на урина от коремен дренаж, олигурия от катетър с иначе нормални наблюдения, нарушена бъбречна функция, вторична спрямо перитонеална реабсорбция на урея и електролити, инконтиненция поради везико-маточна фистула или интраабдоминален кръвоизлив. В този случай урологичното мнение е жизненоважно и повторната операция е вероятният резултат. Обикновено се използва образна диагностика чрез компютърна томография (КТ) или цистограма. Ако има съмнение за нараняване на горния бъбречен тракт или диагностична несигурност, може да се наложи КТ с интравенозен контраст.

Уретерно нараняване

Уретерното увреждане при цезарово сечение е значително по-рядко от нараняването на пикочния мехур, но много по-малко вероятно да бъде разпознато интраоперативно. Голям одит на 11 284 цезарови сечения открива 16 случая на нараняване на пикочния мехур и 4 случая на уретерно увреждане, което дава честота от 0,27 на 1000 цезарови сечения. Rajasekar и Hall съобщават, че всички наранявания на пикочния мехур са били забелязани интраоперативно, докато само 1 от 4-те уретерални наранявания са открити, тъй като са възникнали заедно с нараняването на пикочния мехур. Други източници посочват, че уретерните наранявания се пропускат интраоперативно в приблизително 70% от случаите.

Уретерите могат да бъдат повредени по няколко начина, но най-често срещаните по време на цезарово сечение са трансекция и лигиране чрез сутурите. Трансекцията може да възникне, когато има разширение на разреза на матката към широкия лигамент. В тази ситуация уретерите са изложени и на риск от включване в сутури по време на опити за хемостаза поради близостта на уретерите до маточните артерии. Уретерите също са изложени на риск, в частта си, където се включват към пикочния мехур и в този случай могат да бъдат увредени заедно с нараняването на пикочния мехур или при опити за поправяне на нараняване на пикочния мехур.

Докато нараняването на пикочния мехур обикновено е очевидно по време на цезарово сечение, уретералното увреждане не е и трябва да има висок индекс на подозрение, за да го намерите. Ако имате подозрения, трябва да се свържете с уролог. Интравенозната инжекция на багрило и трансуретрална цистоскопия може да се използва за демонстриране на проходимостта на уретера.

Когато не бъде разпознат интраоперативно, уретерното увреждане може да се прояви по много начини в зависимост от нараняването, местоположението и продължителността на времето в следоперативен период. Двустранната пълна оклузия или трансекция на уретерите ще доведе до следоперативна анурия. Други признаци и симптоми включват повишена температура, хематурия, болки в хълбока, коремна дистензия, сепсис /перитонит/ илеус или образуване на ретроперитонеална урина. Може да има изтичане на урина от влагалището, което предполага образуване на фистула или от коремната рана или дренаж, което предполага интраабдоминално събиране на урина. Тестването на бъбречната функция може да предполага бъбречна недостатъчност поради обструктивна нефропатия в случай на запушване или реабсорбция на метаболит, когато има трансекция. И обратно, тя може да се появи много по-късно с вторична хипертония поради обструктивна нефропатия.

Ако се подозира уретерно нараняване след операция, трябва да се направи образна диагностика, за да се потвърди и идентифицира естеството и мястото на всяко нараняване. Използването на ултразвук е полезно за визуализиране на бъбреците и идентифициране на хидронефроза. Той е неинвазивен, но не може да потвърди повредата на уретера или да идентифицира точното ниво и естеството на обструкцията. КТ с венозен контраст може да оцени проходимостта и има предимството пред интравенозната урограма, тъй като изобразява други тазови органи в случай на диагностична несигурност. Може да са необходими забавени последователности, за да се види дали контрастът се събира извън уретера. Ако диагностичната несигурност остане, тогава може да се направи цистоскопия с ретроградна уретерограма, но това е по-инвазивно от или интравенозна урограма или CT.

Лечението зависи от нараняването и местоположението му: частичната трансекция може да бъде лекувана чрез поставяне на стент на уретера, пълната трансекция може да се лекува чрез уретеронеоцистостомия (ре-имплантиране на проксималния уретер в пикочния мехур) или уретероуретеростомия (ре-анастомоза на отрязания уретер), а оклузията със сутури може да се лекува чрез отстраняване на шева и / или стентиране на уретера, ако е необходимо. Серия от клинични случаи от Турция разгледа уретерните наранявания, диагностицирани късно след цезарово сечение и лекувани перкутанно. Средното време за разпознаване е 21 дни, но максималното забавяне на диагнозата е 8 месеца. Те са извършили антероградна пиелография за очертаване на лезията, последвана от перкутанна нефростомия. В случаи на обструкция са извършвани седмични пиелограми през нефростомата и са чакали разтваряне на шевовете. Също така съобщават, че в пет случая на частична трансекция, включително един от уретеро-вагинална фистула, са лекувани изцяло перкутанно. Общо 75% от нараняванията на уретера са били лекувани перкутанно.

Нараняване на червата

Незабавното нараняване на червата е рядко усложнение и съветите за съгласие на RCOG не посочват нараняването на червата като сериозен риск, а по-скоро се отнася до възможността за възстановяване на увреда на червата, като допълнителна процедура. В сравнение с нараняването на пикочния мехур има много по-малко публикувана литература за интраоперативно нараняване на червата. Раздутата матка измества червата от оперативното поле при цезарово сечение; въпреки това, червата все още може да бъдат наранени по няколко начина. Примките на червата могат да бъдат прилепнали към предната коремна стена, особено ако е имало анамнеза за операция чрез разрез по средна линия и могат да бъдат увредени по време на перитонеалното влизане или ако е необходимо голямо разделяние на сраствания преди раждането. След раждането червата може да се увредят по време на затварянето. Докато матката се затваря, особено ако има ъглови разширения, е възможно да се включат бримки на червата в шевовете, отзад към матката. Екстериоризацията на матката позволява директно визуализиране на задния аспект на матката, затова трябва да се обмисли, ако има значителни разширения.

От съществено значение е да се диагностицира увреждане на червата интраоперативно и да се извика хирург, който да присъства за отстраняването на уврежданията. Тези наранявания често могат да бъдат лекувани с първично затваряне, ако са малки, дори и в неподготвени черва, но ако са по-големи или многократни, може да се наложи резекция на увредения сегмент на червата. 

Жизнено важно е да се избегне увреждане на червата с диатермично, тъй като термалното нараняване се забелязва трудно и 48–72 часа по-късно, пациентът може да се окаже с перфорация на червата, следствие на некроза на тъканите.

Има малко специфична литература относно лечението на увреждането на червата при цезарово сечение. Случай, включващ десет пациенти от 2011 г. разглежда първична корекция срещу колостомия и се стига до заключението, че първичната корекция трябва да се опита при всички травми на дебелото черво и интраперитонеални наранявания на ректума. Причините за травма на червата в тази серия от случаи са предимно проникваща коремна травма, така че трябва да се внимава, когато се обмисля общата вероятност за ятрогенно хирургично нараняване.

Нараняването на червата, което не се разпознае интраоперативно, обикновено се проявява с признаци и симптоми на интраабдоминален сепсис. Това може да се забави с няколко дни в случай на перфорация след диатермална увреда. Може да се предприеме образно изследване с CT и да се визуализира екстралуминалнен въздух и течност, въпреки че те също могат да бъдат нормална находка в непосредствения следоперативен период. Раздутите бримки на червата, доказателства за възпаление / образуване на абсцес и по-специално екстравазацията на орален контрастен материал са много по-подсказващи за гастроинтестинална перфорация. Повторното опериране при наличие на перитонит е много по-вероятно да изисква колостомия, отколкото ако нараняванията са установени при времето на първичната хирургична интервенция.

Следоперативен илеус

Следоперативният илеус се отнася до тежка констипация и непоносимост към орален прием поради немеханични причини след операцията. Може да е нормален, физиологичен отговор на коремната хирургия, но може да се появи и при пациенти след други форми на операция. Патогенезата на постоперативния илеус не е напълно изяснена и вероятно е причината да е мултифакторна. Честотата на илеуса след гинекологични процедури се оценява на 10–15%, въпреки че има недостатъчност на конкретни данни за цезарово сечение. Систематичен преглед през 2014 г., изследващ ролята на дъвката за намаляване на следоперативния илеус след цезарово сечение, предполага честота от приблизително 12% в контролната група и дъвката може да намали риска до 5% .

Илеусът се представя с анорексия, гадене и повръщане, отсъствие на газове, болка и влошаване на напрежението от времето на операцията. Симптомите са променливи в зависимост от мястото на засягане на червата. Засягане на долната част на стомашно-чревния тракт може да има липса на газове с минимално раздуване и толеранс на прием през устата, докато горната част на стомашно-чревния тракт може да се прояви с раздуване, повръщане и непоносимост към орален прием и запазване на газообразуването.

За овладяване на следоперативен илеус се използват интравенозно заместване на течности, антиеметици и ограничаване на пероралния прием на храна и течности. На пациентите със значително раздуване, особено ако са придружени с неповлияващо се повръщане, може да се постави назогастрална тръба. Бъбречната функция и електролитите трябва да бъдат проверени и аномалиите да бъдат коригирани. Опиатната аналгезия, която може да забави чревната перисталтика, трябва да бъде сведена до минимум.

Основното диагностично предизвикателство е изключването на по-малко вероятните, но по-сериозни причини за запушване на червата; те включват незабавно образуване на постоперативни сраствания, интраабдоминален сепсис, синдром на Огилви и неразпознато интраоперативно увреждане на червата. За пациенти, които не се подобрят от консервативна терапия или които изглеждат по-зле от очакваното за следоперативен илеус, рентгенографияте на корема е полезно първоначално изследване. Газ в целия корем, включително в дебелото и тънкото черво, по-скоро подсказва за паралитичен илеус, докато разширените бримки на тънките черва, без наличие газ в дебелото черво по-скоро подсказват за механично запушване. Рентгеновата снимка позволява да се измери диаметърът на цекума, ако се подозира синдром на Огилви. По същия начин, компютърна томография на корема дава същата информация, но също така ще покаже интраабдоминални колекции и ще покаже по-точно обструкцията на червата.

Синдром на Огилви

Синдромът на Огилви се дефинира като остра обструкция на дебелото черво без механична причина. Той не е специфичен за цезаровото сечение, но може да се появи при всеки пациент, претърпял операция и е докладван при нехирургични пациенти със сериозни основни заболявания. Точната патофизиология не е известна, но може да се дължи на дисбаланс в автономната инервация на дебелото черво, водещо до атония и последваща проксимална дилатация. По време на цезарово сечение синдромът на Огилви може да бъде причинен от увреждане на кръвоснабдяването на парасимпатиковия нерв, който минава в близост до шийката на матката, влагалището и широкия лигамент. Класическото представяне е прогресиращо раздуване на корема, което в началото може да бъде безболезнено и свързано в различна степен на запек. Тъй като цекумът става все по-разширен, болката се влошава, локализирайки се в дясната страна със съпътстваща тахикардия. В крайна сметка се развива цекумна исхемия, перфорация и перитонит.

Трябва да има високо подозрение при жени след цезарово сечение с прогресираща коремна дистензия. Първоначалното лечение е с интравенозни течности, аналгезия, корекция на електролитен дисбаланс, поставяне на назогастрална тръба и рентгенова снимка на корема. Препоръчва се ранно участие на екип от коремни хирурзи и старши акушер. Обработката обикновено показва разширени бримки на дебелото черво, особено на цекума. Предполага се, че при диаметър на цекума по-малък от 10–12 cm трябва да се опита консервативно лечение с неостигмин интравенозно. При диаметър на цекума по-голям от 10–12 cm пациентът трябва да получи спешна декомпресия на дебелото черво с ректална плоска тръба. Повечето пациенти ще се възстановят бързо, но ако декомпресията се провали или има данни за перитонит, е необходима лапаротомия и резекция на червата. Някои доклади на случаи предлагат по-ранна хирургична интервенция при по-малък диаметър на цекума, но ключът към лечението е бързото разпознаване на състоянието.

Цезарово сечение при пълна дилатация

Има доказателства, че честотата на цезаровите сечения по време на втория етап на раждането се увеличава. Те са свързани с увеличаване на заболеваемостта при майката, включително кръвоизлив, разширение на разреза и висцерална травма. По същия начин съществува по-висок риск от травма на плода, свързана с трудности при екстракцията на плода. Устройствата за повдигане на главата на плода са в процес на оценка и са свързани със статистическо значимо намаляване на оперативното време (времето от разреза до екстракцията на плода и разширяването разреза на матката), и въпреки това доказателствената база е ограничена. Използването на такива устройства понастоящем не е рутинно и не се препоръчва извън изследователско изпитване.

Усложнения с цезарово сечение в бедни на ресурси страни

Делът на цезаровото сечение се увеличава бързо в много страни с ниски и средни доходи, тенденция, която може да има сериозни последици за здравето на майката, но по-специално застъпени са физическите и социално-икономическите последици от цезаровото сечение в бедните страни. Анализ на Vogel et al. показва, че процентът на цезарово сечение в страните с нисък индекс на развитие е нараснал с 6% между 2004–08 и 2010. Изследване, проведено в Матлаб, Бангладеш използва интервюта с жени и техните семейства, за да покаже, че жените често са слабо информирани за показанията и очакваните усложнения за цезаровото сечение. В допълнение, жените, претърпели цезарово сечение, са направили големи разходи, водещи до икономическа тежест за други членове на семейството и чувство за вина, насочено към самите жени.

Цезаровото сечение, проведено в малки регионални болници, може да бъде свързано с по-висок процент на усложнения в сравнение с големите болнициРиск от опасните за живота усложнения от цезарово сечение са три пъти по-високи (относителен риск от 3,2, 95% CI 1,5–6,6) в регионална болница, в сравнение с университетската болница.

Здравните системи в тези страни трябва да бъдат укрепени, за да се гарантира, че всички жени, които наистина се нуждаят от животоспасяваща акушерска хирургия ще получат безопасно цезарово сечение, докато са разработят механизми за ограничаване на прекомерната му употреба, което може да доведе до допълнителна заболеваемост, без забележими ползи за пациента, както и създаване на финансова тежест.

Заключение

Цезаровото сечение е една от най-често извършваните хирургични процедури в света. Съществуват различни усложнения, които макар и нечести, потенциално са много сериозни, когато се появят. Акушер-гинеколозите трябва да използват прецизна хирургична техника и да запазят висока степен на подозрение за усложнения, особено за висцерална травма, тъй като забавеното разпознаване е свързано със значително по-лош резултат. Повечето усложнения могат да бъдат разпознати по време на операцията и лесно да се коригират както от опериращият хирург, така и чрез търсене на съдействие от други специалисти.

Статията е минала медицинска редакция от: Д-р Марияна Иванова, АГ 

Източник: Field A, Haloob R. Complications of caesarean section. The Obstetrician & Gynaecologist 2016;18:265–72. DOI: 10.1111/tog.12280 

2 thoughts on “Усложнения при цезарово сечение”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *